„И тогава лъчезарният ми мъж започна да ме бие

0

„Мислех си, че съм голяма късметлийка с този мъж – умен, лъчезарен, любящ. Но един ден загорих яденето и тогава той започна да ме бие.“ Това е историята на Ели – една от многото българки, преживели брутално насилие.

„Как само се променят очите му, преди ръката му да полети към лицето ми. Изпълват се с малки зелени точици, кафявото се превръща в лед, зениците му се стесняват като на кобра. Всичко става за секунди. Мина време, преди да започна да разпознавам тези мигновени промени, за да слагам ръце пред лицето си. Но това не помагаше кой знае колко. А някога бях влюбена точно в тези очи“, разказва ни Ели.

„Когато преди седем години го запознах с майка ми, тя ми каза: Този човек не е това, за което се представя, не се събирай с него. Само че аз не я послушах. Той беше умен и знаещ, учеше в престижен университет. Говорехме за изкуство, за висша мода, за кино и музика. Ходехме на концерти и изложби, а след това, хванати за ръка, се прибирахме в дома му, където той готвеше нещо вкусно и после се любехме цяла нощ. Оженихме се, а като ни се роди детенце, грижата му за него беше толкова всеотдайна, че непрестанно си мислех каква късметлийка съм с този мъж“, споделя още Ели и разказва историята си докрай.

„Бях смачкана, бях роб на страха и срама“

„Един ден му казах, че искам да продължа образованието си в университета. Той се съгласи. Само че от този момент спря да ми помага с детето и домакинството.

Беше късен следобед, когато глупавото ядене загоря, защото четях за изпити, докато бебето се беше кротнало. Тичам в кухнята и си мисля, че ще се посмеем както преди, ще измием тенджерата и ще си поръчаме пица. Но той ме гледаше с очите на кобра. Скочи върху мен и ме удари с глава в носа. Рукна кръв. Въобще не се смути. Хвърли ме на дивана и започна да ме налага с юмруци по тялото. Цялата бях в синини.

Не казах на никого. Мислех, че е нещо моментно. Срамувах се. Всичките ни приятели знаеха колко сме щастливи, как да разруша този мит. Не казах и на майка ми. Мислех си, че ще ми натяква, че ме е предупредила още навремето.

Не смеех да изляза на улицата, нито да отида до магазина или да заведа детето на ясла. Каза ми: „Стой си вкъщи, аз ще поема всичко“. И внезапно пак стана най-любящият баща и съпруг. Но как да се любиш с някого, който разбива лицето ти.

Така се превърнах в роб. Години наред бях роб на страха и срама, защото всеки път, когато исках да променя нещо в живота си и да направя нещо за себе си, следваше побой – „защо ризата ми не е изгладена“, „защо има чинии в мивката“, „защо детето пак кашля“, „ти си мързелива лигла“.

Бях виновна, виновна, виновна. Търпях. Смачкана заради детето, заради срама, заради страха. Това са предразсъдъци, в които сякаш ни възпитават от малки. Да търпиш и да не казваш, защото някой щял нещо да си помисли, докато теб те малтретират. Каква представа за хармония и щастие на едно общество може да е това? Чувстваш се обречен заради грешен избор, направен в младостта. И търпиш, за да не те „убие“ обществото. Но че той те убива всеки ден – това било нормално. Здраво семейство… Боже, каква глупост. Не е трябвало да търпя и за миг, но късно го разбрах.

Един ден исках да се видя с приятелка, която се беше върнала от чужбина. Плахо го попитах дали може. Мъжът ми се засмя и каза: „Добре“. Само че докато се приготвях, той изпусна детето на пода и то си удари главата. Хукнахме към болницата. „Ти си виновна“, каза ми в колата.

Тогава ми светна. Нормално ли е да питам дали мога да изляза от дома си? Та аз съм затворник, когото ще накажат с бой, ако поиска да си купи парфюм или нови дънки. Аз съм затворник, когото ще пребият, ако поиска да учи, да се види с приятели или просто да се разходи в парка. И няма да пребият само мен. Детето ми също е в опасност. Тогава реших да го напусна. А толкова ме беше страх да му кажа, че искам да се разделим.

Нямах удостоверения от съдебна медицина за побоите, а е трябвало да си извадя, защото кой ще ми повярва, че този лъчезарен мъж може да се превръща в кобра и да бие като боксьор. В крайна сметка ми помогнаха от „Анимус“. Днес живея в друг град. Оставих всичко в дома му. Чак сега съм свободна в ума си и в тялото си.“

Това е историята на Ели – една от многото жени в България, станали жертва на брутално домашно насилие. Нейният призив към други жени със сходна съдба: „Не чакайте, ако веднъж са ви посегнали – бягайте веднага. Няма надежда той да се промени, ще убие всичко у Вас, ще забравите коя сте. Кажете на целия свят какво Ви се случва, а ако светът не Ви повярва, търсете организации, които да Ви защитят“.

„Всяка от нас се спасява сама. А някои не успяват да се спасят.“

Ели държи да сподели и това: „Изумително е как в България може да има политици и партии, които яхват Истанбулската конвенция, за да спасят собствените си кожи в политическия живот. Не разбирам как хората им вярват“, казва Ели и продължава:

„Да не говорим, че нито една медия няма предавания, които да обясняват на жените как и от кого да потърсят помощ, ако са насилвани. Не когато има някаква случка, а регулярни предавания. Защото когато попаднеш в такава ситуация, ти спираш да мислиш рационално и само потъваш. Някой трябва да те подсети, да ти обясни, да ти покаже пътя, който ще те спаси. Медиите биха могли да правят това, вместо хищнически да отразяват поредната жертва и да ровят в живота на хората, когато той е приключил. Сега всяка от нас се спасява сама. А някои не успяват да се спасят“, казва Ели.

Автор: Николета Атанасова, Дойче Веле

Прегледана: 73980

Оставете отговор

Вашият електронен адрес няма да бъде публикуван.

Този уебсайт използва бисквитки за да подобри вашето пребиваване на него. Приемам Научете повече