Защо толкова много хора не харесаха опакованата Триумфална арка?

0

Опаковането на Триумфалната арка стана повод да се нагнетяват милиционерска подозрителност и агресивност към изкуството на Кристо: „Нищо особено не е направил – покрива сгради с парцали“. Какво показа този конфликт?

През 2016-та, точно 60 години след като Христо Явашев емигрира, за да се превърне в световно известния артист Кристо, нещо се случи в България – неочаквано по-просветената част от обществото, а не само малка група ценители и приятели, както дотогава, разпозна и усети изкуството на Кристо и го включи в своята културна идентичност.

Обратът бе предизвикан от проекта „Плаващите кейове“, осъществен в италианското езеро Изео. Хиляди българи заминаха за там, за да стъпят на кейовете и да ги отнесат със себе си. Защото творбите на Кристо и Жан-Клод се ефимерни – за кратко се задържат във физическата реалност, но за дълго остават във въображението на публиката. Така Кристо се завърна в България с плаващите кейове, разказите за тях и снимките, които всеки, имал късмета да стигне до Изео, с гордост показваше.

Изглеждаше, че завинаги са преодолени насадените по времето на комунизма предразсъдъци към него, че е „невъзвращенец“, отказал се от родината си, които трябваше да скрият истината, че той не иска да има нищо общо не с България, а с комунистическа България. Христо Явашев сам ясно формулира мотива си да емигрира: „Аз съм художник и искам да правя изкуство, което в България се оказа невъзможно“. Впрочем, кой знае колко още талантливи хора, ако в онези години притежаваха упоритостта на Кристо да следват единствено пътя на таланта си, днес можеше да имат световна слава…

Пораженията в масовото мислене

Причините за символичното завръщане на Кристо през 2016-та, разбира се, са свързани с отдалечаването от ерата на комунизма с неговите поражения върху мисленето и последвалото отваряне на културата ни, но конкретна роля изигра племенникът на художника Владимир Явашев. Той беше централна фигура в сложната техническа реализация на „кейовете“, включи българи в екипа си, съдейства за достъпа на българските медии до Кристо и въобще за формирането на българска публика за изкуството му.

Хейтърите с дежурните си мантри – Кристо отрича България, а българите отричат Кристо, трябваше да се умълчат. Но само пет години можаха да изтраят и си „дойдоха на думата“ – използваха опаковането на Триумфалната арка, за да започнат отново да нагнетяват милиционерската подозрителност и трапезната агресивност в отношението към Кристо и изкуството му: „Нищо особено не е направил – покрива сгради с парцали“. Офанзивата, както може да се очаква, тече в социалните мрежи, където добре тренирани тролове вдигат градуса на отрицанието като разчитат на две естествени нагласи на аудиторията там. Първата произтича от трудностите, пред които съвременното изкуство изправя зрителя, вкопчен в своите всекидневни представи и изобразителната традиция на миналото. Втората е присъщата му провинциална завистливост към българите, станали поданици на света.

Защо пет години по-късно, когато Кристо вече не е на този свят, а Триумфална арка в Париж е опакована от Владимир Явашев според идеята на чичо си и Жан-Клод, тя трябва да бъде отречена? Всеки, разбира се, има право да критикува една публично изложена творба, нещо повече – „войната на прочитите“ е част от естетическата мисия на съвременното изкуство. Но в случая подобни лични мнения са в периферията на офанзивата – „съчки“, които подклаждат чужд огън.

В центъра й са гласове, които нападат Кристо, не толкова, за да ударят него – той едва ли ги интересува, колкото чрез него онези у нас, които го ценят и лансират; задочно да се разправят с тях, докато открито си го изкарват на „арката“. Конфликтът не е естетически, а политически – ченгесарско-мутренската асамблея срещу градската десница. И е особено актуален, защото предстоят поредните парламентарни избори, а след миналогодишните протести градската десница започна да излиза от политическата маргиналия и да трупа подкрепа и авторитет.

Тези атаки не са нови

Битката с нея е ожесточена и се води с всички средства. Като Кристо се оказва твърде подходящ за целта, защото срещу него лесно се надигат споменатите естествени нагласи на масовия човек, а пък точно средите от градската десница превърнаха художника в една от културните си емблеми. Ценностите им до голяма степен съвпадат с ценностите на неговото изкуство и тъкмо те трябва да бъдат отречени – индивидуалната свобода, евроатлантическата принадлежност, толерантността, космополитизмът…

Този вид атака не е нов. Преди със същата цел бяха използвани Истанбулската конвенция, Джордж Сорос, защитата на либералния консенсус, дори протестите срещу избора на Пеевски за шеф на ДАНС. Механизмът е следният: набелязаният обект с канонада от фалшиви новини се превръща в пейоративен етикет, който се лепва върху представителите на градската десница. И те трябва да бъдат представени на обществото, обобщено казано, като „перверзно-соросоиден умно-красивитет от либерасти“.

За да „опаковат“ Опакованата арка с фалшиви новини, постсъветските тролове сега използват наготово клишета от едновремешната антизападна пропаганда – „дълбоката деградация, в която е изпаднало съвременното изкуство“ или „израз на пустота, на безплодие, на тотална неспособност да създадеш истинско произведение на изкуството“… Нямам време да търся от кое разгромяващо съчинение точно на Богомил Райнов, Юлиян Вучков или някой друг радетел на социалистическия реализъм са взети въпросните мисли.

Автор: Георги Лозанов, Дойче Веле

Прегледана: 41175

Оставете отговор

Вашият електронен адрес няма да бъде публикуван.

Този уебсайт използва бисквитки за да подобри вашето пребиваване на него. Приемам Научете повече