„Quo vadis, Аида“ на Ясмила Жбанич е още по-добър от награждавания й дебют „Гърбавица“
Босна и Херцеговина е държава от 1992 г., а кинематографията й е още по-млада – като се има предвид, че първите три години от летоброенето на бившата югорепублика преминават в огъня на братоубийствена война. Босна обаче има своите забележителни филми и даже не са един и два. Още през 2001 г. „Ничия земя“ на Данис Танович печели „Оскар“, а пет години по-късно дебютантката Ясмила Жбанич грабва „Златна мечка“ с „Гърбавица“.
Също като тях „Quo vadis, Аида“ („Къде отиваш, Аида“ – латинската част с християнска конотация е запазена в превода на „София филм фест“) бърка в явно незарасналата рана – войната. Той разглежда една от най-мрачните страни на този травматичен период, оставил отпечатък върху живота на цяла една нация: клането в Сребреница. Мюсюлманският анклав в Република Сръбска е обявен от ООН за Зона на сигурност и – уж – охраняван от малък холандски батальон. След две години обсада обаче мародерите на ген. Ратко Младич влизат в града и под безучастния поглед на международната общност избиват почти всичките му мъже и юноши: общо 8372 души. Това е най-масовият геноцид в историята на Европа след края на Втората световна война. След дълго укриване военнопрестъпникът Младич бе осъден на доживотен затвор от Трибунала в Хага през 2017 г., като до последно се опитваше да обжалва.
Ясмила Жбанич разказва, както е обичайно за нейното творчество, през погледа на жена. Преводачката Аида има син бадж на ЮНПРОФОР и достъп до всяка страна на бойната линия. Тя е била обикновена учителка, но познанията по английски й дават специален статут по време на войната. Но няма такива привилегии за нейния съпруг – директор на училището, и двамата им синове в младежка възраст. Драматичният конфликт е фокусиран около опита на Аида да ги спаси. Макар и пренесена в женски образ за нуждите на филмовия разказ, историята стъпва върху документалните показания на Хасан Нуханович – действителен преводач в мисията на ООН.
Жбанич режисира и оркестрира във великолепен ритъм, без нито миг колебание или скука. Нищо банално или дидактично няма в нейната потресаваща история. Масовите сцени са използвани с максимална ефективност за илюстриране на ужаса и жестокостта на войната. Сърцето на филма обаче е самата Аида – в завладяващото изпълнение на Ясна Джуричич. Жена на средна възраст със силен характер и ум, която се изправя срещу световната несправедливост, за да спаси най-близките си.
Очаквано е подобен сюжет да демонизира сърбите (персонифицирани блестящо най-вече от Борис Исакович в ролята на Младич). Но обвиненията на Жбанич не спират дотук. Тя осъжда сурово най-вече бездействието на ООН, безсилието на европейските военни и неохотата им да се замесват в кръвопролитния балкански конфликт, оставяйки „спасението на давещите се в ръцете на самите давещи се“. По своята същност „Quo Vadis, Аида“ е феминистичен манифест – филм през женския поглед, с женски протагонист и дори операторът е от нежния пол (Кристин Майер). Това е необичаен подход към мъжки спорт, какъвто е войната.
Абе, защо българското кино не ги умее тия неща? Не стига да имаш трагична история и памет за нея – трябва и да умееш да я разкажеш, и то така, че да те разберат и отвъд Виена. „Quo vadis, Аида“ е прекрасен, разтърсващ, безупречен филм, който е сред водещите претенденти за чуждоезичния „Оскар“ тази пролет (заедно с датския „Още по едно“). И двата са в програмата на 25-ия „София филм фест“ и могат да се гледат до 11 април на https://online.siff.bg/.
Източник: „СЕГА“
Прегледана: 100134