Маршрутът започва от Москва и завършва в Пекин, пресичайки езерото Байкал и безкрайните степи на Монголия
В един момент всеки започва да мечтае за убийство. Не да го извърши, а да го разплете. Като легендарния детектив Еркюл Поаро. Пътуваме с „Транссибирския експрес“ – легендарен влак, извършващ най-дългото жп пътешествие в света. От Русия, през Монголия, до Китай. По време на пътуването се изминават над 8000 км през степи, тундра и пустиня, като се пресичат шест часови пояса. Влакът е нашият дом за следващите две седмици.
Транссибирската магистрала не е конкретен влак, а железопътен коридор. Пътешествиниците могат да хванат всеки влак, който минава по него, и да слязат на различни спирки, като останат там колкото искат. Но може да се измине и целият път в луксозната класа на един и същи влак, който обикновено пренощува на гарите и това позволява да се разгледат спокойно забележителностите по пътя.
Това е своеобразно пътуване във времето. Сибир е едно от малкото места, където и до момента е запазен колоритът на неизследваните територии, с техните истории за руски царе и китайски императори, които се защитават от набезите на монголските татари.
Първата спирка е Екатеринбург
Градът е бил основан в началото на XVIII век във времената на Петър Велики за разработването на металургичните находища на Урал. До 1991 г. той е затворен за посещения от чужденци, за да се опазят тайните на военната промишленост. Днес Екатеринбург е университетски град, родина на рок групи, които са изиграли важна роля в протестите и са получили славата на бунтари.
Но градът се е прославил най-вече с това, че именно тук трагично е убито семейството на последния руски император. През 1918 г. болшевиките разстрелват безмилостно цялото семейство Романови. По-късно къщата, където е извършен разстрелът, е съборена, за да не стане място за поклонничество. Телата на Романови са захвърлени в стара шахта в покрайнините на града, където в момента са издигнати седем църкви в чест на седемте загинали членове на императорската фамилия. Православни свещеници и жени с покрити глави ходят по тесните алеи, съединяващи наблюдателните кули, в центъра на които, над входа към шахтата, се издига дървен кръст.
През 1981 г. Руската православна църква в чужбина канонизира царското семейство и днес това място е символ на възраждането на християнската вяра.
Втората спирка от маршрута е Новосибирск,
столицата на Сибирския федерален окръг. Жп работниците са създали този град по времето на строителството на моста над река Об. Новосибирск е вписан в Книгата на рекордите „Гинес“ като най-бързо разразстващия се град в света. Днес тук живеят 1.6 млн. души, като градът заема трето място по численост на населението в Русия след Москва и Санкт Петербург.
На Червения проспект се намира Държавният академичен театър за опера и балет, който по размери е по-голям от Болшой театър в Москва. На площад „Ленин“ може да се види не само паметник на вожда на революцията, но и още няколко внушителни монумента, изпълнени в строго съветски стил и посветени на други партийни ръководители. Тук си заслужава да се посети местният исторически музей, където можете да се запознаете с традициите на коренните жители, както и жп музеят, където ще осъзнаете мащаба и размаха при строителството на Транссибирската магистрала. Проектът е замислен от Александр III в края на XIX век, за да се съедини регионът с останалата част на Руската империя.
Оттук на практика се влиза в Сибир. Макар Екатеринбург и Новосибирск географски да са разположени в Азия, те си остават европейски градове.
Красноярск, който е разположен на река Енисей,
обаче е своеобразна природна граница между европейската западна и по-голямата, но по-неразвита източна част на Сибир. В Красноярския край, който по територия е по-голям от Испания, живеят едва 3 млн. души. И внезапно думите „тундра“ и „тайга“ придобиват по-отчетлив смисъл. През лятото по улиците и в центъра на града витае духът на пустите планински курорти, които могат да живнат само при сняг. Тук можеш да чуеш разкази за казаците, които се спускали по реките от Северния ледовит океан, воювали с местните племена и основали първите селица. Река Енисей и до ден днешен е основен маршрут, по който се доставят стоки за градовете по течението й в онези няколко месеца, когато природата го позволява.
На следващия ден се оказваме в Иркутск, където целият исторически център е с традиционни сибирски дървени къщи. Тук паметниците вече не са посветени на конника или революционера, а на въоръжения ловец, облечен в кожи и бродещ из пустошта. По улиците се виждат все повече хора с азиатски черти на лицето.
Една от забележителностите е дървеният дворец, който някога е принадлежал на изселен декабрист. В залата му се изнасят концерти, точно както в средата на XIX век, когато единственото осветление са били свещите. Очевидно е, че културното развитие на региона е тясно свързано с появата на декабристите, които са донесли тук знания и образование, създали са училища и библиотеки.
Иркутск е врата към езерото Байкал
– най-големият в света сладководен водоем. Тук се посещава селцето Листвянка, където се намира единственият от 300 водни потока на Байкал, който не се влива, а изтича от езерото – река Ангара. Жп линията следва езерото на юг и тъй като тук други влакове не минават, на входа на един от многочислените тунели влакът спира и пътниците могат да се изкъпят в езерото. Водата е студена, но казват, че подмладява. След „банята“ персоналът на влака посреща пътниците с барбекю в гората, придружено с обилно количество водка и танци до полунощ под звуците на местна народна музика.
Оттук нататък влакът навлиза в монголските степи.
Улан-Уде е столицата на Бурятия
– регионът, който най-добре е съхранил шаманските традиции, разпространени в Сибир до завоюването му от руснаците. Днес повечето жители изповядват будизъм, който е привнесен от Тибет. Но двете традиции съществуват паралелно, преплетени в неповторимия колорит на разноцветни монолити, с които местните жители отдават почит на Бащата Небе и Майката Земя. Тук има много селища на старообредници – православни християни, които не са пожелали да приемат реформите от XVII век и пеша се преселват от европейската част на Русия в тези затънтени места. По пътя се минава край свещената за шаманите планина, на върха на която може да се види скала с пробита дупка с церемониален огън.
По пътя вече се мяркат стада коне и якове, овце и крави край юрти на овчари номади, разхвърляни из степта.
Следващата спирка е Улан Батор,
столицата на Монголия, която е известна с температурните си разлики – от минус 25 градуса през зимата до 25 градуса през лятото. В града, с капацитет около 600 000 души, днес живеят 1.5 млн. По държавна програма монголите, които се преместват тук от селска местност, получават безплатно земя, но тъй като нямат пари да построят къщи, продължават да живеят в юрти. 60-70% от населението живее в т.нар. юртски райони. Тъй като там няма канализация или друга инфраструктура, юртите се отопляват с въглища, което води до сериозни проблеми със замърсяването на въздуха, а и на самия град.
Отправяме се към Националния парк „“Терелж“, където могат да се видят номадски семейства в естествената им среда. Те ни показват юрта, която четири пъти годишно – за всеки сезон, пренасят на ново място. Тя може да бъде разглобена за половин час. Семейството ни угощава с млечни продукти, сирене и кисело масло, които сами подготвят.
Нашето приключение завършва в Пекин,
който се оказва приятен финал на пътешествието. Ще мине време, преди да успеем да осмислим всички преживявания и впечатления. Не толкова заради невероятните места, които видяхме, но заради забавения ход на времето. При пътуването с влак няма бързане и безкрайни тълпи. Това е пътешествие, в което са важни не отделните спирки, а всяка река, всяко дърво. Установяват се приятелски отношения на базата на споделени преживявания. Благодарение на сдържаното очарование на този исторически маршрут ние станахме граждани на Земята.
Източник: „СЕГА“
Прегледана: 56249