Италианските потайности: Истинската Венеция и нейният таен език

0

Венецианците имат удивителната способност да не се открояват, да се сливат с обкръжението  и да изчезват посред бял ден. Може би затова мнозина, които идват тук, бързо стигат до извода, че духът на истинската Венеция отдавна е потъпкан от милиони туристически крака и „истинската“ Венеция вече не съществува. Оригиналната местна култура обаче още е жива.

Да, тя е под заплаха от изчезване, но не е отишла никъде, просто е трудно да бъде забелязана  от нетренираното око. Очарователната архитектура на града може да ви изуми с великолепие и лукс – достатъчно е да си спомним преливащите цветове на мозайките на катедралата „Сан Марко“, каменните готически дантели на Ca d’Oro (Златната къща) или луксозния жълт мрамор на църквата „Санта Мария дей Мираколи“. Но самите венецианци предпочитат да се обличат така, че да се сливат с тълпата, вместо да се открояват като пауни, казва Себастиан Фагараци, съосновател на Venezia Autentica – социален бизнес, целящ да запази традиционната венецианска култура. „Те избират дрехи в неутрални цветове и избягват всичко крещящо. За разлика от други италианци, венецианците са подозрителни към престижните дизайнерски марки.“

Снимка: Economic.bg

Това предразположение към дискретност има древни корени. Градът е основан в онези размирни времена през V и VI век, когато готи и хуни разграбват разпадащата се Римска империя. Според легендата и оскъдните исторически сведения първите венецианци били богати търговци, които са се скрили със своите съкровища по непреходимите и постоянно наводнявани от прилива брегове на венецианската лагуна в Адриатическо море. 

Потомците и наследниците на тези търговци натрупали несметни богатства, защото знаели къде да купуват стоки евтино и къде могат да ги продадат скъпо. 

Тайните на занаята

(включително на известните духачи на стъкло от Мурано) са били толкова важни, че Венеция основава Cancelleria Secreta, Тайната канцелария, в която не е разрешено да влиза без придружител дори на избрания ръководител на Венецианската република, Дожът.

В продължение на хиляда години венецианците превърнали никому ненужните земи в лагуната в поразителна и зашеметяваща столица на велика търговска империя. Постоянната близост до водата, приливите и отливите помогнали да запазят присъщата им предпазливост и дискретност. „Във филмите често представят Венеция като тъмен лабиринт, идеално място за извършване на престъпление — казва Фагараци. — Но венецианците знаят, че истината е точно обратната.“Тук по улиците няма коли или камиони, така че нищо не заглушава някой невнимателен, необмислен разговор. Няма гори или запустели места, където да се скриеш. И дори най-тясната и тъмна алея може да има очи и уши. „Ние сме расли със съзнанието, че където и да отидем, нечия Nona (баба) те следи иззад дантелените завеси.“ 

Родената във Франция Валерия Дюфло, съосновател на Venezia Autentica и приятелка на Фагараци, научила този урок в началото на връзката си. Нека просто кажем, че слуховете и новините се разпространяват бързо тук“, обяснява тя.  

Така че е разбираемо защо

векове преди пандемията COVID-19 венецианците носели маски,

когато напускали домовете си. Това бил единственият начин да се почувстват за малко свободни в град, където почти няма лично пространство.

Първото споменаване на венецианските маски датира от XIII век, а през XVII и XVIII век венецианската аристокрация ги носи толкова често, че правителството е принудено да издаде указ, с който ограничава носенето им до три месеца в годината – от Коледа до началото на Великия пост.

Баута, една от традиционните венециански маски, скрива не само на лицето на носещия я, но изкривява и гласа му. Може да бъде допълнена от триъгълна шапка (тогава тя се наричала Casanova bauta в чест на известния граф) и пелерина, която скрива както контурите на фигурата, така и социалния статус на маскирания. Днешните производители на маски все още правят баути. Когато я сложите пред огледало, усещането е уникално и дори зловещо: виждате как всички следи от самоличността ви изчезват пред очите ви. 

Снимка: EPA/ANDREA MEROLA

В наши дни тоалет като този, освен ако не е част от известния карнавал, ще привлече ненужно внимание. Въпреки това венецианецът знае как да си сложи въображаема, виртуална маска, когато иска останалите да разберат, че засега предпочита да остане сам. За да избегнат излишно внимание, 

венецианците използват и собствения си език

– той служи като невидим воал, зад който крият личния си свят.  Венетският (също като името на града, той произлиза от названието на племето венети) често се приема за диалект на италианския, но много лингвисти го смятат за отделен език. През 1909 г. американският писател Хенри Джеймс го описва като „сладко леещ се език, който помага за превръщането на венецианския живот в дълъг conversazione (разговор). Има нещо особено хуманно и доброжелателно в този език (…)“, подчертава той.

Описанието на Джеймс е вярно век по-късно. Разхождайки се по задните улички на кварталите на работническата класа Канареджо и Кастело, все още можете да чуете пеещите гласове на съседите, които спират да си побъбрят или си подвикват през канала. Дори и да не разбирате какво говорят, ще чуете напевните модулации на гласовете, които иначе се появяват, когато разговаряме с любим или с малко дете. 

Тъй като Венеция е все по-затрупана от масовия туризъм, венецианският се е превърнал в знак за идентичност и в начин за изключване на външни хора, според Рони Фъргюсън, професор по италиански език в университета „Сейнт Андрю“ и автор на „Езикова история на Венеция“. Историческата Венеция има по-малко от 60 000 жители, но посреща до 30 милиона посетители годишно. Благодарение на местния език венецианец може да влезе в претъпкан бар или магазин и с няколко фрази да си спечели по-внимателно обслужване и може би дори отстъпка за хранене или чаша вино – само за местни. По този начин венетският създава

виртуален град в града, 

в който могат да влязат само други венецианци.

Дори Фъргюсън, чиято майка е венецианка по рождение, понякога се чувства изключен от езика, който познава толкова добре. „Първоначално венецианците се вълнуват, когато заговоря на техния език, но също така и се изненадват, защото ме възприемат като чужденец —  обяснява той. — Предпочитат след малко да преминем на италиански. В крайна сметка не съм вътрешен човек.“ 

Адриано Валери, родом от Абруцо, Централна Италия, е имал подобно преживяване. Когато пристига в града, за да учи живопис в Академията за изящни изкуства, венецианският му е чужд като испански или френски. Но той споделял общо ателие със състудент, роден във Венеция, който говори с него само на този език. Постепенно Валери започна да го разбира, а за около година се научава и да го говори гладко. Една вечер, когато чистачката го чакала да си тръгне, за да  заключи сградата, както обикновено, той я помолил за още няколко минути – но този път на венециански.

„Тя спря, обърна се към мен и каза много строго на италиански: „Звучиш нелепо, когато говориш венециански“, спомня си Валери. Той прекарал още седем години във Венеция, но от този момент нататък говорил на венециански само между стените на общото студио.

Снимка: БТВ

Венецианците обичат и

да избягат в откритите води на лагуната 

Малко туристи стигат дотам, защото гондолите и водните таксита са прекалено скъпи. Малките необитаеми острови са особено популярни сред по-младите хора, които се опитват да се скрият от родителски очи. Любимо място е Повеля, изоставен остров с разпадаща се психиатрична болница. Още по-добре може да изкара на някои от пясъчните наноси в лагуната, които при отлив се превръщат в островчета и са най-подходящи за малки компании с няколко бири и тонколонка за музиката. „Те са идеални за пикник през деня — казва Фагараци. — Но може да се прекара много приятно и през нощта, на меко. А на сутринта приливът измива всички следи.“ 

Източник: Би Би Си, „СЕГА“

Прегледана: 56492

Оставете отговор

Вашият електронен адрес няма да бъде публикуван.

Този уебсайт използва бисквитки за да подобри вашето пребиваване на него. Приемам Научете повече